Баща ми…

Човек за пример, за подръжание…

Мъж мечта…

Дава си живота за хората, които обича..

Обича ни безусловно…

Виждам го толкова рядко,

но толкова за кратко…

Понякога баща,

понякога приятел,

понякога взима мястото на мама,

която понякога я няма…

Научи ме да бъда добра,

да бъда нежнаа като жена,

да бъда красива като цвете…

Цвете, което не увяхва

не увяхва, защото има корени,

които да го държат…

Корените наречени родители…

Пътувай…

Недей да събираш пари за скъпи вещи, защото рано или късно те се чупят, късат, амортизират и изхабяват. Събирай пари, за да пътуваш.. Защото един ден, когато вече си на една такава възраст да не можеш да излезеш да си напазаруваш сама… Ще са ти останали само спомените… Спомените за различните градове, култури и истории… Тогава няма да помниш с какво си била облечена или какво си си купила за спомен… Ще си спомняш само какво си преживяла и ще разказваш на внуците си… 

Любима творба❤ #1

,,Така веднъж във снежната алея”- Валери Петров
Така веднъж във снежната алея

видях следи: „той“ бе минал с „нея“.

Аз тръгнах по следите и узнах

какво се бе развило между тях:

как тук над нея той бе тръснал клона,

как там си бе изула тя шушона,

за да изтърси влезлия и сняг,

и как я бе придържал той, и как,

използвайки таз полуизмама,

стояли бяха дълго време двама,

трептящи от любов, един до друг,

в гората без движение и звук

освен почукванетто на кълвача.

И продължавайки след тях да карача,

представих си аз нежната игра

на двамата във снежната гора

и видях как на дългата и клепка

звездата на една снежинка трепка

и как разтапя топлия и дъх

скрежеца върху мекичкия мъх

на шала му. А той не е кротувал

а той , разбира се, я е целувал,

мошеникът с мошеник, виж го ти!

Вървях и се ядосвах аз почти

и още с тая ревност във гърдите

в миг гледам: отделиха се следите

и без да спрат, на първия завой,

тя тръгна вляво, а във дясно той.

Какво бе станало? Нима раздяла?

Озадачен, сред тишината бяла

с ръце в джобовете си аз стоях.

И изведнъж засмях се с тъжен смях:

наистина те бяха тук вървели

на таз алея в белите тунели,

но не в прегръдка, както мислех аз,

а поотделно, с разлика от час,

и не любовна двойка бяха, значи,

а двойка най-случайни минувачи,

един за друг незнаещи дори

Как тъжни са тез букови гори!

И аз стоях, обзет от болка тиха

по всички тез неща, които биха

могли да бъдат, но – уви! – не са

подобно тази среща във леса…

Книга…

Отдавна не съм чела, но ми липсва…

Реших да си купя Метро 2033, за да се разсея от всичко…

Започнах я, в началото съм и се надявам скоро да си взема и втората книга… 


Прегърни ме…

Прегърни ме…

За последно…

Толкова ми липсва…

Уюта…

Топлотата…

Парфюма ти…

Ритъма на сърцето ти…

Чувствах се защитена…

Прегърни ме за последно…

Да те усетя до себе си…

Зад себе си…

Погледа ти върху мен…

Усмивката ти… 

Прегърни ме за последно…

Кой мразя себе си или него?

                                Мразя се за това, че го допуснах до себе си….                                                                     Мразя него защото ме прави психически слаба…

Мразя го, защото ме (п)обърква…

Мразя факта, че се добрах по някакъв начин до него…

Мразя, че го обожавам….